Някъде, из дебрите на Мадрид, в една сграда тип "3-та поликлиника" се спотайва цяла една България. Българското Посолство в Испания е една перфектно изградена институция, създадена, за да помага на сънародниците в странство, да ги обединява, брани и закриля...
Да, ама не.
Той беше се извисил над всички нас, чакащите. Гледаше ни от високо, нищо, че беше едва 1,60. Беше пазачът. Делеше ни една ръждясала ограда. Ключът за вратата беше се сгушил в неговата пухкава ръчичка и нямаше никакво намерение да погледне през ключалката. През нея се виждах аз.
С цялото си нахалство се осмелих да попитам един чакащ сънародник как става "влизането". Моят сънародник, обаче, само ме изгледа и ехидно се обърна настрани. Той знаеше, а аз не. Последва самодоволен поглед от типа "Госпожо, аз си реших задачката първи, а Гошко още чете условието!"
Тишината и спокойствието на мирно изсипалите се 20-30-40-50 човека беше прекършена. Дойдоха така да се каже ВИП персоните. Те щяха да се женят. В Испания! В Мадрид!!! На тях не им трябва да са в списъка на чичко-пазач, за да могат да прескочат оградата. С лека стъпка, като две сърнички се изкачиха по 5-те стъпалца. Носеха очила, достатъчно големи за да покрият която и да е синина. Нас все едно ни нямаше. Влязоха, вратата се затвори. Ключът пак захърка в ръката на чичко пазач.
И ето, че аз пак набрах кураж и се обърнах към тази фигура, олицетворяваща справедливостта, Българската справедливост. Няма значение какво го питах, нито за вас, но още по-малко за него. Отговорът си остава същия: "АЗ съм правил списъка, и щом АЗ не съм те видял в него, значи си вънка. Следващия списък - на 20-ти Април. Нямa значение какво пише на информационното табло (стена) оптред. Няма значение какво ти казват жените (които работят) вътре." Сигурно на 20-ти Април ще идва някой политик, знам ли. Всъщност не знам и не ме интересува. Този човек с абсолютно рурален поглед, гладко обръснат и също толкова гладко озъбен, беше отдавна забравил, че е просто пазач. Дано и аз успея да си намеря работа, която да ме прави толкова щастлив, колкото беше той, когато ме видя да се обръщам и да си тръгвам.
Навръщане минах покрай Холандското Посолсвто, по път ми е. Там "пазачът" приличаще на пиколо. Той стоеше вънка, а хората чакаха вътре, на топло. Поздрави ме. Отвърнах. Продължих.
Въздъхнах.
Да, ама не.
Той беше се извисил над всички нас, чакащите. Гледаше ни от високо, нищо, че беше едва 1,60. Беше пазачът. Делеше ни една ръждясала ограда. Ключът за вратата беше се сгушил в неговата пухкава ръчичка и нямаше никакво намерение да погледне през ключалката. През нея се виждах аз.
С цялото си нахалство се осмелих да попитам един чакащ сънародник как става "влизането". Моят сънародник, обаче, само ме изгледа и ехидно се обърна настрани. Той знаеше, а аз не. Последва самодоволен поглед от типа "Госпожо, аз си реших задачката първи, а Гошко още чете условието!"
Тишината и спокойствието на мирно изсипалите се 20-30-40-50 човека беше прекършена. Дойдоха така да се каже ВИП персоните. Те щяха да се женят. В Испания! В Мадрид!!! На тях не им трябва да са в списъка на чичко-пазач, за да могат да прескочат оградата. С лека стъпка, като две сърнички се изкачиха по 5-те стъпалца. Носеха очила, достатъчно големи за да покрият която и да е синина. Нас все едно ни нямаше. Влязоха, вратата се затвори. Ключът пак захърка в ръката на чичко пазач.
И ето, че аз пак набрах кураж и се обърнах към тази фигура, олицетворяваща справедливостта, Българската справедливост. Няма значение какво го питах, нито за вас, но още по-малко за него. Отговорът си остава същия: "АЗ съм правил списъка, и щом АЗ не съм те видял в него, значи си вънка. Следващия списък - на 20-ти Април. Нямa значение какво пише на информационното табло (стена) оптред. Няма значение какво ти казват жените (които работят) вътре." Сигурно на 20-ти Април ще идва някой политик, знам ли. Всъщност не знам и не ме интересува. Този човек с абсолютно рурален поглед, гладко обръснат и също толкова гладко озъбен, беше отдавна забравил, че е просто пазач. Дано и аз успея да си намеря работа, която да ме прави толкова щастлив, колкото беше той, когато ме видя да се обръщам и да си тръгвам.
Навръщане минах покрай Холандското Посолсвто, по път ми е. Там "пазачът" приличаще на пиколо. Той стоеше вънка, а хората чакаха вътре, на топло. Поздрави ме. Отвърнах. Продължих.
Въздъхнах.
Comments