Стоиш, застанал между двата ескалатора. Одясно всички пътуват нагоре, а отляво - препускат бясно надолу. Стърчиш сам в средата, пулиш се, гледаш замислено и даже не усещаш какъв голям интерес представляваш за околните.
Но нали само преди няколко минутки и ти беше там? Качваше се уверено и онзи промеждутък пространство между двете механични стълби ти изглеждаше непознат и безинтересен, даже безсмислен... Нали се радваше много на устройството, което те откарва "там, където искаш"... Или то май те откарва там , където някой друг иска?
Докато си стъпил на твоето желязно стъпалце, си твърдо убеден, че вършиш нещо смислено, че си полезен, както на себе си, така и на другите. Но за кого всъщност придобиват смисъл твоите маратонки "Nike", залепени плътно за гофретната метална повърхност? За теб ли? Или за този, който се е събудил в 5.30 сутринта, с едничката цел да натисне зеленото копче и да задвижи Машината?
Ескалаторите са рационализирани устройства. Умни са. Когато детекторите им засекат, че на тях няма хора, веднага се самоизключват. Не хабят ток излишно. А на теб ти е толкова приятно да седиш и да ги гледаш как въртят "напразно" ръмжейки, да слушаш как 7-мото стъпало проскърцва на всеки един оборот...даже намираш смисъл в това. Казваш си: "Красиво е!", а отсртани те обстрелват със стоцици погледи, недоумяващи тази подземна красота.
Цялото ти тяло изключва, остават само очите и "съзнанието" ти, опитващо се да разгадае странните и непознати (досега) гледки на живи каскади от хора и празни ескалатори. От старите модели де...които се въртят, без да пренасят нищо. Без да допринасят за развитието на Мравуняка. Игареш си на главоблъсканица, опитваш се да разкодираш нещо, за което нямаш речник. Мъчиш се да си създадеш сам значението му...
Накрая случайно си прекъснат от отдавна изпреварилите те стрелки на часовника. Правиш онази трудна "първа крачка" и всичко застава по местата си отново. А всъщност какво правеше там?
Хубаво нещо са спомените!
Comments