Ставаш и си мислиш, че пак ще се върнеш тук, колкото и да не ти се иска. Уж излизаш, но после се връщаш няколко пъти обратно, за да провериш дали не си забравил нещо. В крайна сметка се примиряваш и оставяш вратата на асансьора да се затвори. Така или иначе винаги забравяш по нещо, и винаги си даваш сметка за това, когато си прекалено далече.
Пътуваш в последния вагон. Събота е и е прекалено рано. Тълпите хора все още спят, грижливо разпределени в малките си топли легълца. Малкото лица, които срещаш са непознати, както винаги, изморени и нещастни, за тях този ден не е почивен.
Сменяш линията, луташ се по коридорите. Знаеш, че ако искаш да спестиш време, сега е момента. Ускоряваш крачка и всяваш паника сред този заспал подземен свят. Дали си е струвало? Не. На перона вратите се затварят пред теб. Чакаш следващия влак, и прахосваш със задовлоство времето, което току що открадна.
Отново си във вагона, този път има повече хора - колкото да не са пранзи седалките. Стоиш сам до вратата, защото трябва да слезеш първи. Може би така ще се успокоиш?
Изстрелваш се като стрела, а всъщност никой не те гони. Ескалатор, стълби, коридор, после пак ескалатор, стълби и си на другия перон. Последния. - надяваш се. Във влакчето гледаш телевизия, чувстваш се модерен. Вече не си сам, не са сами и куфарите ти. Но знаеш, че пак трябва да излезеш първи.
Вече не се луташ. Този път ти е прекалено познат за да го правиш. Бързаш, сумтиш, ядосваш се на хората, които са се осмелили да не вървят с твоите темпове. В крайна сметка, по конвейра настигаш пакетчето пътници от предния влак. Няколко маневри и си първи пред входа на една огромна зала. Ръцете ти сграбчват багажа още по-силно, знаеш че зад онзи ъгъл се крие това за което си дошъл. Но дали ще го получиш?
Comments